Момчилова крепост

 

Хронистът от ХIV в. Никифор Григора пише в своята “Византийска история”, че Момчил е българин отРодопите, “син на неизвестни родители”, а по-късни автори го споменават като човек с “величествен вид”, който удивлявал всички. На младини е бил разбойник, после наемник на византийска служба. Бил обаче подгонен за злодеянията си и това го кара да избяга на служба при сръбския владетел Стефан Душан. През 1343 година Момчил напуска сърбина и преминава в лагера на самообявилия се за византийски император Йоан Кантакузин и неговия съюзник Умур – емир на Смирна (Измир в Турция).

  

Множество подробности за живота на Момчил знаем всъщност от самия Кантакузин, който описва в своята “История” патилата му. Момчил успява да стане управител на територии и крепости впланината и чак до брега на Бяло море. По това време жителите на тогавашната крепост Повисд са поискали да имат свой си управител – според преданията това е днешната Момчилова крепост, която е охранявала западната граница на Момчиловите земи.Момчилова крепост се е извисявала на 130 м над околния терен – между небето и земята, за да властва над околните долини и върхове на надморска височина 1215 м. Била е от камък и здрав хоросан, с дебели 1,30 м стени.

На това място Момчил се усеща силен, за спечелването му се надпреварват властта в Константинопол, която му дава титла деспот, и самозванецът Кантакузин, дарил го с титлата севастократор. Момчил обаче прави собствено царство със столица Ксанти. И тръгва да завладяванови земи. Той има обща граница с българския цар по това време Иван Александър, застрашава Кантакузин, разгневява Умур. Момчил загива на 7 юли 1345 година в героична битка под стените на Перитор и от този момент се ражда митът – за Момчил владетеля, такъв, какъвто българите биха искали да имат: силен, смел, готов да се бие срещу всички врази. Той е като в приказките – непобедимият и изкусен във война, когото храбростта не напуска никога, когото тачат дори враговете.

Във фолклора, в родопските песни той е останал като юнак с чутовна смелост. Песните за него са разпространени в Родопите и Беломорието, от Странджа до Херцеговина. Легендите го свързват с Крали Марко като участници в общата борба срещу османските нашественици. При Момчилова крепост последното сражение е оставило покрай стената около входната кула върхове от стрели. А следи от живот – съдове за приготвяне на храна, битови предмети, оръжие, монети, понякога украси към костюма и тялото, говорят за това, което е ставало по тези места в далечния ХIV век.

Момчиловата крепост e първият социализиран археологически обект по Пътя на млякото – трасето на централния античен през родопски път, свързвал Беломорието с Тракийската равнина. Този път през Средновековието и българското Възраждане има основно търговско предназначение. По този път някога многобройните стада овце били премествани на паша в района на беломорското крайбрежие. Време е да се връщаме. Пътят на долу е стръмен, но пък не изисква особени физически усилия и още веднъж минаваме през онази чудна местност. Слизаме надолу бързо, защото там в подножието ни зове чешмата с клокочещата студена вода. Хвърляме още веднъж поглед към ширналата се планина, виждаме Смолян.